Page 46 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

Васил Попов

да се тропа на вратата – едно леко, едва доловимо потроп-

ване. Ако в колибата не цареше тишина, Радул едва ли
щеше да го чуе. Ала го чу. В началото си помисли, че му се
е сторило. Защото кой можеше да тропа наистина по това
време на нощта? И да беше човек, навярно щеше да тропа
по-силно и настоятелно, а не така.

После обаче на вратата отново се потропа.
И Радул, вече сигурен в това, което бе чул, стана, на-
метна ямурлука си и излезе навън. Като отвори вратата на
колибата, видя пред нея да стои гарван, приличен на оня,

който му припомни пътя към кремъчния пищов. Имаше
нещо в тая птица, което я правеше различна от всяка друга.
Радул не можеше да каже какво бе то. Но го чувстваше и
знаеше, че бе така. Гледаше я – тя също бе вперила погледа

си в него и не помръдваше. Сякаш всеки момент щеше да
му заговори. И Радул наистина имаше усещането, че пред
него стои разумно същество. Като му мина тая мисъл през
главата, тръпки го побиха.

А черната птица постоя още известно време загледана
в мъжа пред себе си. Сетне се обърна, разпери криле и
хвръкна във въздуха. Радул я проследи с поглед и видя как
тя се изгуби сред хилядите други гарвани от ятото, летящо
в една линия сякаш към пълната луна. За миг граченето на

птиците утихна и Радул чу пръхтенето на коня си, застанал
до колибата. После той направи нещо, което сам не знаеше
защо го направи. Но нещо му подсказваше, че трябва да

44