Page 67 - "Вълчи разкази" – Васил Попов

ВЪЛЧА ПОЛЯНА

Беше късна есен и листата на дърветата сякаш горяха в

пламъци, които заграждаха кръг. И Бял-Радул си помисли,
че те са като ония огньове миналата зима, които Ефросима-
Мрата бе запалила за ритуала по време на Вълчите праз-
ници. Сега ритуал нямаше. Нямаше ги всичките мъже с
вълчи маски и кожи. Нямаше я и Магда. Само в центъра на

поляната, до падналия дъб стоеше Кардам. И той първо ся-
каш не обърна внимание на шарпланинците, та продължи
да прави това, което правеше и преди те да дойдат – дереше
с нокти по кората на дървото. Като звяр. Сетне, когато за-

беляза кучетата, сякаш се уплаши. Стресна се и дръпна ръ-
цете си от кората на дървото. И Черен и Сив му скочиха,
въртейки опашка. Радваха му се, както и той на тях. Ала
момъкът видя, че Бял само стои настрани, та му подвикна:

– Бял! Ела, момче!
Бял не помръдна. И Кардам не знаеше, пък и нямаше
как да знае, че в Бял бе и Радул. И този Бял-Радул видя как
от огньовете на дърветата сякаш се роди едно момче, което

преполови набързо поляната и застана до Кардам. И пос-
ледният го попита:
– Какво стана? Казвай, де! Дума по дума!.... Да се
уверя, че не си забравил нещо. Говори!
И момчето започна да разказва с усмивка на лице:

– Викам ѝ аз: Магде, Стрезин заръча да ти кажа, че
те обича и само за тебе има очи. Пита дали и ти го лю-
биш... „Любя го.“ – ми каза тя... Като го любиш, викам, да

65